Отсъствие на светлина

shimlight

Взирам се мълчаливо в нощта, стегнала прегръдката си около града, през затъмненото стъкло на задната седалка на таксито. Вяло регистрирам докосването на човека до мен. Разменя си тривиални реплики с шофьора. Осъзнавам прокрадването на тревожни нотки в тона на партньора ми, провокирани от разсеяното ми участие в разговора.

Леденостуден е. Неуспешно опитва да прикрие, че все още е разтърсен. Усещам трептенето на пръстите му върху своите. Гласът му е несигурен, но той продължава да търси спасение в прозаичния разговор с водача ни.

А аз наблюдавам нощта. Този безконечен беззвезден мрак, толкова красив и примамлив. Предлага покоя, типичен за тъмните дълбини на ледените океани. Просто трябва да спрем, да отворим вратата на душната кола и да му се предадем. Но не смеем.

Страхът бавно започва да свлича наметалото си от скованите ни рамена, докато колата фучи през пустите улици. Тази нощ множеството на космополитния град беше избрало да сведе глава и да освободи бетона и стоманата от присъствието си. Нито една улична лампа не опитва да разпръсне мрака. Тук-там се мержелеят самотни светлинки зад здраво залостени прозорци. Единствено нашата малка жълта таксиметрова кола лети по празните улици и продира тъмнината с ярките си фарове. Чернилката се разцепва пред напора на таксито, чувам стенанието и негодуванието, когато се врязваме в целостта й.

Този всепоглъщащ тих мрак ни притиска. Иска да ни спипа, да ни подчини. А ние искахме да му се отдадем, безрезервно. Но се изплашихме. Побегнахме като диви коне, сръгани от шпорите на ужаса. Шофьорът не подозира нищо. Чувства го като гъделичкане в основата на врата си, подобно на милионите сврени по домовете си души на града, които несъзнателно се побояха от тази нощ. Някои, подобно на таксиджията, нямат избор. Тези клетници боязливо вършат задълженията си, фрустрирани от неоснователните притеснения и тревоги, с които ги изпълва тъмнината. Но те не знаят какво ги кара да се задъхват под напора на животинските си инстинкти, за да са способни да продължат; какво кара кожата им да настръхва, а крайниците – да изтръпват болезнено.

Ние знаем. Затова сега бягаме. Ръцете ни розовеят от набързо отмитата кръв. Трябваше взаимно да изрежем белезите си. Изгубих запалката му, след като обгорих неговата рана. Падна между решетките на пода. Издрънча оглушително няколко етажа по-надолу по шахтата. Сигурно така разбраха, че вече не сме в залата, където вършеха светотатствените си ритуали, пренаситени с аромати, кръв и кости. С плачещи и врещящи деца, и дори такива, които тънеха в необяснимо спокойствие. Погнаха ни с дяволско настървение и плам. Ще са по петите ни цял живот. Страх ме е, че когато раните заздравеят, знакът отново ще е там. Този отвратителен знак на онова лъжливо божество, с черна като беззвездната нощ душа.

Бяхме запленени, авантюристични млади създания от звезден прах. Сега съжаляваме за всяко наше решение, за всяка крачка напред в тъмнината. Като в история, родена от безпощадното въображение на Лъвкрафт, любопитството ни сграбчи за червата и ни запрати отвъд зъберите на познанието в дълбините на ужаса. И нашето падане никога няма да завърши. Няма я надеждата за блаженото размазване в дъното на бездната, където разбитите ни тела ще намерят покой. Защото знаем какво ще се случи, когато се предадем на смъртта. Смъртта е мрак, а той го владее. Отсъствие на светлина изтъкава пипалата му, които ще протегне през материалното към нас, когато се отърсим от оковите на живота.

И тогава най-после ще му принадлежим. На този идол на страха, ще се потопим в прегръдките му, ще потънем в ужаса. Ще се присъединим към лудостта, от която толкова се боим. И ние ще сме безумци, съдиращи кожите от своите тела и тези на събратята си. Ще се смеем истерично, когато се спуска воалът на нощта, и ще разкъсваме с френетична настървеност материята на разума. Ще ликуваме и ще крадем живот, ще тровим невинните и невежите със знанието, с тайните му.

– Приятели, само не ми казахте накъде отиваме.

Шофьорът ме изкарва от унеса и откъсвам очи от всевластния мрак навън. Поглеждам партньора си, и той като мен – блед като смъртник. Изпръхналите му напукани устни потрепват, но той знае това, което и аз. Няма къде да отидем. Отвръщам с грапав, лишен от човешки нотки глас.

– Засега просто далеч от града.

Избягахме. Но спасихме единствено органичните си обвивки.


Съчувствието е барман с халка на носа

Заведението е душно. Светлината се процежда от лампи, увити с копринени шалове. И се процежда мудно в гъстия лепкав въздух на бара. Едва ме достига на масата в ъгъла, някоя крушка премигва и влаченето започва наново.

Седя и се втренчвам нагло в мъжа зад високия дървен бар. На пръв поглед – нищо особено. Рошава, по-скоро кълцана, отколкото подстригвана коса, халка на носа и очи като фарове. От очите му струи единствената светлина в заведението, която успява да разцепи тежкия дъх на мястото и да достигне всяка мрачинка. Широки рамене и мощни ръце, покрити с татуси, изчезват под късите ръкави на тениската с надпис ‚Почерпи Бармана‘. Обзалагам се, че някъде зад бара се крият мощни бедра под кожени панталони. На рамото му е преметнат парцал, а в грубата си длан държи друг. Дъвче тютюн и плюе от време на време баш върху плота, а после забърсва.

Дъвче. Плюе. Забърсва.

Понякога промърморва за миг, кимва и вдига поглед.

Това е интересен бар, обещавам. Дълъг с метри плот, изчезващ през врата в стената, от другата страна – стелажи с алкохол, знаен и незнаен. Когато се приближиш с намерението да поръчаш, барманът сякаш знае какво искаш и ти го подава преди да си си го помислил дори. Но като видиш вихрещата се в чашата течност, знаеш, че точно това би била поръчката ти. Оставяш банкнота, не търсиш ресто и сядаш на някоя от многобройните маси в заведението.

Нека ви го обясня така – тук има много маси и много столове. И само един щъркел. Представяте ли си? На всичките му метри на проклетия бар, само един щъркел, на който да седне човек. След третото ми посещение разбрах, че масите почти не се заемат. Е, заемат се, ама от онези, засмените, дето нямат грижа в живота. Те пият ли и пият, после се смеят, после пак пият, чупят някоя и друга бутилка и си заминават. А щъркелът, кацнал точно пред бармана, който сякаш никога не напуска мястото си, има опашка, ОПАШКА казвам ви, за щъркела. Добре сложена, костюмирана, привидно заможна опашка със спретната прическа.

Отнякъде, от време на време, прозвънява стар будилник. Опашката се движи. След като станат от щъркела, бившите съставни части на опашката изглеждат по-спокойни, с малко по-разкопчани ризи и вратовръзки – втъкнати в коланите. Не излизат откъдето са дошли, минават през вратата, в която изчезва плотът на бара. На щъркела сяда следващият, поръчва, получава и отпива.

Облегнат върху предмишницата си, барманът дъвче, плюе, забърсва и понякога вдига глава, мърморейки. Или кима.

Проклета мистерия е тоя барман, казвам ви. Винаги го черпят, че и винаги си изпива черпнята. Не знам как се държи на краката си в края на вечерта.

Та седя си и аз и се втренчвам в него. Искам да я разбера тая мистерия. Ледчетата в чашата ми издрънкват на празно и със свежи сили се надигам, за да се наредя на опашката. Опъвам веднъж тирантите си и пристъпям. Ама и тя една опашка.

Чакам. Чакам вече от час и започвам да нервнича. Да се чудя как другите запазват спокойствие. Подръпвам тирантите си и те плющят върху ризата и гърдите ми. Никой не ми обръща внимание. Най-малко барманът, съсредоточен върху своето плюене и бърсане, и кимане, и боботене. Той не обръща внимание и на опашката и опашката не му обръща внимание, просто стои кротичко и си чака реда.

След още половин час краката не ме държат, устата ми съхне. Да си бях взел чашата, да си смуча леда поне. Нищо, тя опашката се движи. Може би ако имаше музичка щеше да е добре. Да има какво да ме разсейва, докато чакам. Но не, чува се само глъчката на компаниите по масите и мърморенето откъм бармана и неговия гост. А, и будилникът. За малко да го забравя.

Току що пак иззвъня. Виждам как барманът чуква нещо от своята страна на бара и дрънченето спира. Мине се не мине още време, човекът на щъркела става и изведнъж се оказва мой ред.

Седя и се втренчвам в мъжа срещу себе си, а той не ми обръща никакво внимание. Поставя чаша пред мен, пуска лед и го залива с жълтеникава течност.

– Най-силното и най-евтиното.

– Моля? – заеквам. – Не съм поръчвал.

Той не отговаря, пуска тънка усмивка и продължава да си гледа петното, което лъска с парцала. Дъвче, плюе. Как не си е изтрил проклетия плот досега?

Отпивам, наистина е силно, и продължавам да го гледам.

– Каква ти е работата? – без заобиколки, направо.

– Аз съм барман.

Отново не ме поглежда. Не са ли го учили, че е грубо да не поглежда събеседника си? Потропвам с пръсти по плота.

– Що за барман си ти?

Усмивката му става по-щедра. Този път вдига глава и ме пронизва с тези очи като фарове. Искрящи и живи, трябва да ги видите някой път. Парят като дулото на току що гръмнал пистолет. Усещам, че се потя, пък и спирта в чашата ми не помага.

– Професионален барман. – казва ми с плътния си грапав глас. – Имам си даже два парцала.

– Това като изискване ли е?

– Едно от няколко.

– А другите какви са?

Продължава да ме гледа и продължава да се усмихва. Аз присвивам очи. Нещо ме пързаля тоя, професионален барман бил.

– Да можеш да слушаш, когато се изисква, и да говориш, ако трябва. – отварям уста да го прекъсна, всеки може да слуша, а пък той казва: – Не, почти всеки чува, но малко са тези, които слушат. А за съчувствието е необходимо да се вслушаш, да изслушаш и ако се търси – да дадеш съвет.

– И какво? Ти си професионалист в слушането?

– Да. И в съчувствието.

– На кое?

– На което има нужда. Професионалист съм от години. Забелязвам, че всеки има нужда да се сподели, да получи метафорична подкрепа. И да остане сам за няколко мига, че да се наслади на даровете.

Ръката с парцала замахва разсеяно преди да се върне към бърсането. Не гони невидими мухи, показа ми плота на бара.

– Ами аз? Не се споделям, на мен на кое ще ми съчувстваш?

– На любопитството.

Отпивам. Проклето да е, най-евтиното и най-силното питие е много добро. Проклет да е и барманът, как знаеше какво искам. И откъде ще знае най-слабата ми точка? Не искам да го признавам, но любопитството е моята най-слаба страна. Разяжда ме, както алкохолът продира вътрешностите ми сега. И мога да полудея, ако не разбера това, което ме интересува.

Допивам си чашата.

– И какво от това?

– Ами, не ти ли олекна сега, като знаеш каква ми е работата?

Ледчетата дрънват. Проклетник!

Проклетник, ама прав. Вече знам, както каза и той. Вече ще спя спокойно, доволен съм и въздъхвам. Клатя глава и се засмивам. Чу ме и задоволи любопитството ми безропотно. Това е един страшен барман.

Будилникът звънва и ме изкарва от мислите ми. Той продължава да ме гледа.

– Ето, почерпи се.

Оставям едрата банкнота на плота и се подпирам до нея.

– Вече мислех, че ще тръгнеш без да ме почерпиш.

– Да тръгна?

– Ами да. – налива си като моето и го удря на екс. – Професионалният барман трябва да е способен да прецени и колко време му трябва на госта, за да се почувства по-добре.

– Сериозно? И си настройваш точно будилника?

Той свива рамене.

– Тука е така. Трябва да има време за всички.

Засмивам се. Въпреки всичко, аз съм човек, дето разбира от намеци. Виждам го как свежда глава и отново се захваща да бърше плота. Чашата ми е изчезнала магически.

Въздъхвам и ставам, поемам по дългия път покрай бара и през вратата, в която изчезва плотът.

Мама му стара.


Негоден съм.

noteВсичко беше толкова объркващо.

Не знам какво се случи, нито как стигнах дотук. Усетих, че отварям очите си, но нямам представа какво ме доведе до този момент. Не помня.

Взрях се в треперещите си ръце. Гърбех се в стола пред бюрото си и се озовах очи в очи с мръсно бял лист. Хартията отвръщаше на погледа ми с лукавство. Върху листа падна червена капка и попи, всмукана хищно. Осъзнах, че стискам перодръжка в дясната си ръка. Дървеният й гръбнак жулеше потните ми пръсти.

Не помнех какво съм седнал да пиша. Опитах да се замисля, но осъзнах, че главата ми е куха, празна като безплодна утроба. Регистрирах това, което виждам, но неговата цялост се сгърчваше и се пръскаше на фин прах, изпаряващ се мигновено. Нищо не се задържаше в главата ми.

Усетих страх, ужас стягаше гръдния ми кош, но и те се стопиха в мрака толкова бързо.

Какво се очакваше да напиша, като не можех дори да осъзнавам и задържам думите?

Отговорът дойде с експресна пратка. На приглушената светлина от някаква лампа, видях ръката ми да се задвижва сама. Влагата на капката се впи в кожата ми, когато плъзнах длан по листа. Изпод острия връх на перодръжката излязоха няколко думи. Тях помня.

Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Потръпнах. За какво?

Този път нямаше отговор. Механично продължих да изписвам различни думи с еднакво значение. Какво бях сторил, за какво толкова горещо исках да ми се прости?

Стаята отекна с пронизителния звън на телефона. Спасението ми! Който и да се обаждаше, направи го в идеалния момент. Сега със сигурност щях да се откъсна от това плашещо и объркващо писмо.

Не успях. Опитах да помръдна, но тялото ми беше тежко и като заковано за стола. Опитах да извърна очи, но те останаха широко отворени, впити в червените  редове. Опитах да извикам, но и с това се провалих. Сълзи бяха покапали от очите ми, размазвайки червените редове. Бях неспособен да помръдна, можех само да наблюдавам движенията на ръката си, които от предпазливи и плавни се превърнаха във френетични, а изпод перодръжката излизаха драскулки и неразбираеми символи.

Телефонът изпиука и се включи секретарят. Помня че мек, но треперещ женски глас хълцаше по линията. Беше умолителен и жален, жената трябва да е плачела. Повика някакъв мъж по име.

Джон… Джонатан.

Прехвърлих името на езика си, а то остави горчив привкус след себе си. Беше толкова познато, толкова уместно. Сигурно да е било моето.

Сълзите продължаваха да се стичат по страните ми и да капят върху хартията, оставяйки размазни островчета след себе си. Исках да й отговоря, да я успокоя, че всичко е наред, толкова силно желаех да утеша жената на телефона.

Ръката ми трепна в сковаването си, помня, че се изпълних с триумф. Вярвах, че най-после ще се освободя от капана на писането и ще се отзова на повика на жената.

Тогава връзката прекъсна.

Отпуснах се напълно изтощен и победен, а писецът довърши своето водене с няколко прости, но толкова ужасяващи думи.

Негоден съм. Сбогом.

Изтръпнах, стаята се завъртя пред очите ми и осъзнах, че съм скочил на крака – столът се преобърна с трясък, а треперещите ми ръце стискаха листа. Взирах се невярващо в него. Какво, по дяволите, вършех?

Смачках хартията на топка и я захвърлих в ъгъла на стаята, проследявайки полета й с очи. Но докато се обърна, листът отново ме чакаше на бюрото. Гладък, сякаш никога не го бях смачквал. Без да мисля, грабнах го и го накъсах на милион фини парченца, докато не се превърна в купчинка червено-бозав прах. Отдъхнах за миг, притваряйки очи, от това вече нямаше връщане. Но, изненада!

Щом ги отворих, листът отново беше цял, съвършен, изписан с деградиращия ми плавен почерк. Зяпнах, грабнах перодръжката и започнах да задрасквам думите толкова яростно, че на места разкъсах хартията. Едва бях свършил, а листът отново възвърна своята цялост.

Чух се да крещя невъздържано, очите ми щяха да изхвръкнат от почуда. Щом и това не беше сработило, щях да унищожа думите напълно. Извадих запалка от джоба си и щракнах камъчето под ъгъла на бележката, притаил дъх.

Изскочи искра, запалката се задави и издъхна. А с нея и надеждите ми, но опитах отново, отново и отново, докато от палеца ми не потече кръв. Накрая рухнах изтощен на пода и пак се загледах в бележката.

Може би написаното беше истина. Може би наистина бях негоден, не успявах дори едно парче хартия да унищожа.

Легнах по гръб на студената земя и се насладих на допира й до голия ми гръб. Оставих листа на гърдите си и се взрях в тавана. Усещах прокрадващата се дрямка някъде на тила си. Бях изтощен, треперех все още, исках само да си отдъхна. Може би след това всичко щеше да се промени. Да, щеше.

* * *

Откриха тялото ми два дена по-късно. Оливия, приятелката ми, се поболяла от притеснение, след като не успяла по никакъв начин да се свърже с мен, и се обърнала за помощ към полицията. Сега плачеше в ъгъла на задушната стая, прегърната от служител на реда.

Двама мъже се надвесваха над мен и разглеждаха голите ми гърди. В отражението от очилата на единия очаквах да видя бележката, триумфално кацнала върху мен, но вместо това видях посинялата кожа и болезнено изпъкващ текст, врязан в нея.

– Колко жалко. – рече единият и се прекръсти. – Знаеш ли, че всички в семейството обичаме книгите му?

– Чух, че последната била пълен провал, критиката го разпънала на кръст. Нападнали дори старите му произведения, разкъсали творчеството му.

– Да. – въздъхна литературният любител. – Беше ужасно. Но самоубийство?

– И то по такъв начин? Доста драматично. Трябва да е издълбал думите в кожата си и след това да е прерязал вените си.

– Да, да…

И така нататък, и така нататък.

Опитах се да се включа в разговора им, но не успях. Безплътното ми съзнание се засмя. Самоубийство? Никога. Бях твърде смел и самонадеян за подобно нещо. Не, господа следователи. Нямахте самоубийство на ръцете си. Бях убит. Но вие никога нямаше да го разберете. Щяхте да приключите случая набързо, а Оливия щеше да продължи напред. Беше млада и хубава, и напориста, макар и малко глуповата.

Думите ме убиха, господа следователи. Във всяка вплитах късче душа, защото въпреки арогантността си, смятах, че добрият автор се отдава напълно на делото си. И след онзи провал, думите се вбесиха, почувстваха се поругани и използвани. И ми го върнаха тъпкано, отнеха душата и живота ми.

Сега аз съм думите и до края на вечността ще страдам и ще се търкалям от езици, които не знаят как да си служат с мен. Ще ме моделират пръсти, които не знаят как да пипат нежно. Това е моето наказание, а в него мога само да се надявам, че ще бъда открит и помилван от някого някога.

Сега знам всичко това.


Затворен си на най-тъмното място

darkestНамираш се на най-тъмното място в света.

Тихо, влажно, горещо. Докосваш стените му, усещаш вибрации под ръцете си. Лепне. Като гъста смола, въздухът му се просмуква през порите ти, през ноздрите ти, в гръдния кош, задръства ги. Не можеш да дишаш, не можеш да виждаш, искаш да крещиш, но само хриптиш. Езикът залепва за небцето ти. Страх те е.

Не помниш как си се озовал тук. Не желаеш да бъдеш тук. Търсиш изход, но не намираш, търсиш лъч светлина – такава обаче няма. Полазват те тръпки, въпреки жегата, потта ти е ледена.

Протестираш, опитваш да се бунтуваш, да възразиш, но няма кой да те чуе. Отвръща ти само далечно барабанене, ритмично, игриво, насмешливо и свадливо. Гневиш се.

Ноктите ти се чупят, ръцете – усукват, докато опитваш да издереш стените на своя затвор. Раните, отпрани с гняв и със злоба, рукват за миг, вълни до колене те заливат през глава, след което всичко утихва, но само за миг, дълъг колкото вечността.

Тласък. И още един. Пореден, който те поставя на колене в гъстата влажна каша, която газиш с нозе. Изтощен си, подпираш се с длани, но ръцете ти хлътват до лактите. Лепкавата смрад те облъхва, облизва лицето ти, привлича го в себе си със звучното ‚Ж В А К‘. Почти като шумна целувка.

Отваряш ужасено уста, а кашата я изпълва. Тласък и пулс, и те изхвърля, капнал, треперещ и лепкав като вътрешността. Гол и горещ като нея. Лежиш по гръб, сраснат с нея, дишаш дълбоко и дробовете ти клокочат с нея.

Плачеш, крещиш и пъшкаш, пляскаш с ръце, горещата слуз на своята тъмница разпръскваш. Молиш поне за името на тъмничаря си.

Намираш се на най-тъмното място. Сърцето ми.

И как само го осветяваш.


Кавалкада от мечти

mmcopy„Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер!“ възкликва Булгаков в онзи объркания, романтичния, магичния роман „Майстора и Маргарита“. Роман, който ме накара да се влюбя, да страдам, да се чудя на хората и това колко луди, побъркани и самотни могат да бъдат. Съгласна съм с Булгаков, но нямам намерение да говоря за книгата. Най-малкото, не ми стигат нито концентрацията, нито желанието да ви я сдъвча на нечелите я. Всички трябва да я прочетете и никой не може да ме убеди в противното.

Искам да си поговорим за тъжната земя. И за това колко самотни са хората в безумието си. В мечтите си. Защото си е чисто безумие да мечтаеш. Хубаво, опияняващо безумие, което те изпълва с надежда. Нима мечтите не са това – надежда за нещо друго, може би нещо по-добро. Надежда, която те изтръгва поне за малко от мръсното, подло ежедневие и те окрилява, понася те напред към хубавото бъдеще.

Ще бъда кратка. Отдавна изгубих влечението си към рисуването на картини с думи, това го пазя само за преследваната от мен мечта.

Когато се прибирам късно вечер, обичам да гледам нагоре, към небето. Търся луната, търся звездите. Рядко се виждат ясно, особено последните, но когато се случи това, няма по-прекрасно усещане. Гледам ги и си мисля, колко много мълчаливи свидетели имаме, колко неволни съучастници на толкова много от тези метафорични престъпления. Вечер не греят само звездите и луната. Блестят и прозорците на чуждите домове, а вътре виреят чужди животи, туптят малките рубинени сърчица на чуждите истини. А в съзнанията, поддържащи това съществуване, танцува цветният прашец на мечтите. Бих се изненадала, ако съществува човек, който не мечтае за нищо, който не се надява или поне веднъж в живота си не е изпитал подобен порив. Ако някой ми каже, че това е възможно, нека е способен и да се обоснове „как и защо“.

Интересно ми е, ако всички тези мечти можеха да бъдат чути. Какафонията от звуци и мелодии би подлудила слушателя, според мен. Затова и всички са толкова самотни в собственото си безумие. Затова и никой не се споделя. Затова и земята е тъжна вечер, всички мълчат и прикриват по една или друга причина – за да не им се присмеят, да не отегчават, за да не им каже някой квалифициран „Ти си глупак, задето мечтаеш“.

Искам хората да се споделят. Да не се страхуват да мечтаят и да споделят трепетите и копнежите си. Представете си, улици изпълнени със свободни, смели хора, с балончета, в които танцуват мечти. Толкова ярки, че дори огнената кавалкада на Дивия лов би се продънила от срам. Ужасяващо, нали? Но аз го намирам за толкова красиво, въпреки че е нагло да искаш да си толкова близо до нечия чужда истина.

Излъгах ви в началото. Не съм напълно съгласна с Булгаков. Земята не е тъжна само вечер. Земята е тъжна и през деня, потънала в мълчанието и отчуждението ни.

Лъжата май беше двойна. Не бях особено кратка. Или?


За тях

them

Никога не съм можел да комуникирам правилно с хората, да говоря, дори да разбирам. Чувах гласовете, но те ми звучаха по-скоро като песен на непознат език, отколкото като свързана родна реч. Можех да усетя ритъма и мелодията им, да доловя емоциите, но от гърлото ми не излизаше отговор.

Високите технологии ми дадоха възможността да прекарам детството си по лекари, затворен в полуреалните изследователски лаборатории на големи научни институти. Когато те се оказаха безсилни, родителите ми потърсиха помощ от откъснати от реалността шамани и лечители, измиращи в планините и горите – малкото останали белези на някогашната природа. И те не бяха способни да кажат какво ми е. Не бях ням, нито глух, и така и не ме окичиха с трудна за произнасяне диагноза.

Постепенно семейството ми се измори да търси решение за проблем, който не разбираше. Научиха се да ме приемат какъвто съм, бяхме достигнали до негласната уговорка сам да се оправям с изкривеното си съществуване. Народиха си други деца, които не бяха обременени от моите недъзи и не товареха родителите ни.

Не ме разбирайте погрешно. Майка и татко направиха всичко по силите си да ми помогнат. Никога не ми обърнаха гръб и не ме оставиха на произвола. И на мен ми е ясно колко трудно е да комуникираш с някой, който те чува, но не те разбира и не може да отвърне. Започнах да се осланям на очите си, като единствен източник на достоверна информация, изградих си собствена представа за света.

Оставяйки ме сам да се спася, родителите ми ми помогнаха да прогледна. Осъзнах, че високо-технологичното общество, в което бях роден, в неспособността си да ме поправи, бе готово да ме бракува. Сякаш не бях човешко същество, а изостанал материален запас, дефектна машина. Широко отворените ми очи попиваха всеки нюанс на заобикалящия ме свят и повели ме за ръка, ми помогнаха да достигна до простичка истина. Когато открехнах вратата на осъзнаването, вече знаех.

Не  аз, те бяха повредените машини. Роби на технологиите и науката, забили нос във футуристичните си устройства, слепи за красотата и трагедията, преплели се в световния ефир. Не ме отхвърляха, защото имах недъг, отхвърляха начините ми за справяне с него. Желанието ми въпреки всичко да бъда част от света, да се докосна до него, да намеря своето място в него, ги плашеше. Събуждах страх и недоумение с желанието си за живот. Започнах да вярвам, че тези органични роботи са болните. Макар и способни да говорят помежду си, те не разговаряха. Бягаха от близостта на другия и се криеха зад трепкащите екрани на машините, на които се кланяха.

И все пак бяха мнозинство. Сега разполагам с дума за това, което бях – парий. Не разполагах със средствата или свободата да намеря своето място. А и за да съм честен – не исках да бъда един от тях. Изпълни ме илюзията, че живея в някаква романтична обреченост, позволих на течението да ме отнесе. Реших да доизживея дните си, загледан в стоманеното небе, изпъстрено с отблясъците на неоновите светлини на света. Бях необременен от мисли за бъдещето, тъй като не смятах, че мога да имам такова.

Усетих, че от време навреме се увличам по надежди това мое странно състояние да прояви някаква латентна смъртоносна способност, да приключи безцелното ми съществуване. Все пак бях само кожена торба с кокали, която намаляваше ограничените запаси от кислород на другите. Не след дълго и тези мисли ме напуснаха, защото осъзнах страха си сам да сложа край. Тогава не знаех какво е смъртта.

Примирих се.

Докато не се появи тя. Дълго време беше най-добрата ми приятелка и споменът за нея ще остане с мен до последния ми дъх. Появи се неочаквано, мистериозна като миналото без технологии, крехка като крилата на пеперуда. Създаваше илюзията, че всеки лек повей на живота е способен да я пречупи, но тя беше най-силното същество, което бях срещал. И за миг не се замисли, преди да ми подаде ръка и да ме изтръгне от прегръдката на примирението. Пламъкът на първоначалното недоволство бързо угасна, изместен от жарта на любопитството. Отново исках да се докосна до живота, но не на онези органични роботи, а до нейния. Исках тя, спотайваща се сред машините като спомен за езическа богиня, да ме спаси.

Дължа й живота си, защото ми помогна да срещна спасителя си.

– Извинявай.

Започна да идва неочаквано в малкото улично кафене, над което живеех с родителите си и което майка ми стопанисваше. В началото сядаше далеч от мен и усещах, че ме наблюдава тайничко, докато аз стоях кротко и съзерцавах неоновите табели от другата страна на улицата. Въпреки че не ги разбирах, премигващите завъртулки ми носеха някакво успокоение.

Дните отминаваха и неусетно и аз започнах да й хвърлям скрити погледи. Винаги носеше със себе си странен предмет, който понякога сменяше облика си. Взираше се в него както другите се вторачваха във футуристичните си устройства, но за разлика от тях, това не премигваше, не хвърляше сенки и призрачни отблясъци по лицето й. А тя благоговееше над него. Плъзгаше фините си пръсти като в милувка по повърхността и вътрешността му и понякога помръдваше устни.

Забелязала любопитството ми, започна да сяда все по-близо до мен, а после се престраши и ми заговори. Скоро разбрах, че не очаква отговор от мен, просто искаше да се разлее пред някого и за мое изумление, смяташе, че съм подходящ събеседник. Не възразявах, дори ми беше приятно. Мелодията на гласа й бе различна от всичко, което бях чувал досега. Звучеше спокойно и добронамерено, преливаше плавно и омайно. Понякога си въобразявах, че мога да я разбера. Думите толкова ме обсебиха, че дори си позволих да ги записвам тайно от нея. Вечер, преди да затворя очи, пусках античното записващо устройство и се унасях под звуците на живота, който споделяше с мен, макар и съдържанието му да ми бе чуждо.

– Извинявай.

По-късно разбрах колко често е използвала тази дума. Сякаш се чувстваше виновна, че не може да ми помогне повече. За съжаление, не можех да й обясня колко приятен ми бе потокът на думите й и колко добре ме караше да се чувствам.

Когато искрата в очите ми се завърна, майка ми стана подозрителна. Все по-често започна да се навърта около масата на пеперудата, а после започна и да я заговаря. Завладя ме тегнещото усещане, че ще я прогони, но тя остана.

– Лельо Ана, нима не ме помниш? – тогава мелодията за първи път наруши плавния си ход. – Преди много години живеех тук.

– О, ти ли си, мило дете! Толкова си пораснала. Какво те върна на тази разнебитена улица?

– Носталгията, лельо Ана. Човек има нужда да се връща към корените си.

– Ти си единствената фиданка, върнала се на родна почва, скъпа.

– Представи си моята изненада, когато видях, че кафенето все още работи! Когато познах Михаил, ми се прииска да му поговоря както някога. Но… все още не сте разбрали какво му е, нали?

– Не, дете, за съжаление. Останахме тук, защото той свикна със средата, адаптира се. Не искахме да го подлагаме на ада от детството му, поставяйки го в непозната обстановка.

Момичето не откъсваше топлите си сърнени очи от мен.

– Стори ми се, че ме е разпознал. Толкова спокойно прие потока на думите ми.

– О, мила! – мелодията увиваше тъжно. – Михаил помни гласове, а дори аз мога да доловя промяната в твоя.

Някак успокоена, майка ми доля кафе в чашата на момичето и я помилва по златните коси, преди да се оттегли.

– Права е, Мише, извинявай за нахалството ми. Мелодията на гласа ми ще ти е непозната, защото много неща се промениха. Очите ми бяха отворени, разбрах колко много е загубил светът ни, откъсвайки се от миналото. Не съм сама, има и други като мен, макар и да сме малко. Сметнахме за редно да се съхраним, да се спасим от изчезване. Развихме героичен комплекс, започнали сме да се възприемаме като кръстоносци на поход. Целта ни отдавна вече не е само да запазим „вида“ ни, но и да влеем нова кръв в него. Да спасим колкото се може повече хора. Чудя се, способна ли съм да спася теб?

Мелодията секна. Момичето се присъедини към мен в съзерцаването на неоновите надписи, а когато допи кафето си, стана и си тръгна. Усетих празнота, тежест, привързана към врата ми, която ме притегли към ледените дълбини на самотата, забравена за миг. Не исках да се примиря с чувството, че няма да я видя отново, но мълчаливата лента в диктофона натрапваше реалността си. Въпреки това, не спрях да го изнасям с мен на масата отвън, хранейки надежди, че ще мога пак да чуя и запиша мелодията й.

Сега знам какво носеше, когато се върна отново след седмица – празен лист пожълтяла хартия и химикалка. И двете бяха способи за писане, антични, колкото записващото ми устройство. В нашия свят, хората пишеха с пръсти, върху студени, прозирни екрани, сякаш директно във въздуха. Думите изчезваха по-бързо от стъпки в пясък, неспособни да оставят отпечатък.

– Трябваше да започна с това.

Устните ми се бяха разтеглили в придобит социален рефлекс, самата тя също бе развълнувана. Нищичко не си поръча, седна до мен, надвеси се над листа хартия и задращи по него с химикалката. Звукът беше грапав и сух, но лекото хрущене събуди любопитството ми и надникнах внимателно. Мастилото беше черно и оставяше петна, разливаше се във форми и завъртулки, оставяше белег, врязан в хартията. Дъхът ми секна, момичето бе способно да създава думи, да отпечатва мислите си, без те да изчезват. Не бях виждал подобно нещо преди.

– Ето, така е по-добре.

Писалката се търкулна от масата, почувствах я странно щом я взех в ръка, но някак приятно. Когато вдигнах поглед, тя държеше листа пред себе си, за да мога да видя завъртулките.

– Името ми е София. Някога бяхме приятели.

Погледнах нея, погледнах и листа в ръцете й. Разтрепераните ми пръсти го измъкнаха и оставиха на масата пред мен. Исках да се докосна до това странно нещо, което не изчезваше. Показалецът ми проследи линиите, размазвайки мастилото, което попи и в моята кожа.

– Со… фи… я.

Спусна се тишина, а аз останах загледан в листа. Капка остави влажен кратер в хартията и накара мастилото да кипне. Чернилката се завихри и разля. Прокарах ръка през лицето си и осъзнах, че е мокро. Плачех, а в главата ми кънтеше една дума – София. Както мастилото бе оставило следа в хартията, така и гласът й бе успял да се отпечата в съзнанието ми.

– Какво каза?! – гласът й подскочи развълнувано, а широко отворените й очи приковаха моите. Беше настръхнала в стола си, наполовина протегнала ръце към мен.

– Со… фи… я.

Не, не мислете, че я разбрах. Просто исках да изрека името й отново. И го сторих. После пак, докато думата не започна да звучи правилно, толкова красиво, колкото беше самата тя. Потрепнах, исках да стана рязко, можех да си представя как столът се обръща и пада с метален трясък, с гърмежа на хиляди фойерверки. Исках да погледна сивите небеса и да изкрещя името й, напук на безсилието на света. Защото тя направи онова, което високите технологии и билкарските практики не успяха. Помогна ми.

Но не го сторих. Смръзнах се, можех само да нашепвам името й, сякаш опитвах да го вкуся. Пръстите ми докосваха устните, които оформяха буквите. Бях изплашен. Как се бе случило това? Защо гласът ми внезапно се бе пробудил? За първи път чух своята мелодия и тя ме ужаси. Беше толкова далечна, толкова чужда. Поколебах се, какво ли бе чула тя?

Но тя не се поколеба. Измъкна химикалката от свития ми юмрук и задращи трескаво по листа. Думи, привидно несвързани, една след друга запълниха свободното пространство покрай името й. От време навреме спираше и произнасяше написаното, после ми го показваше, а аз повтарях след нея. Искаше да се увери, че случилото се не е моментно чудо.

– Никога не са опитали, нали? Никога не са ти показали как една дума е способна да остави белег. Само премигващи екрани и виртуално мастило, и когато не е потръгвало, са преминавали нататък. Защото всички бързат напред, никога не поглеждат назад, смятат, че утрешният ден крие всички отговори. Човечеството не помни, хората са се самозабравили. Копнеят за бъдещето и унищожават планетата, скрити зад името на прогреса. Затова толкова упорито търсят други светове, знаят, че този скоро ще загине. И когато си се появил ти, превръщайки знанията и технологиите им в безполезна купчина отпадъци… О, сигурно са били ужасени. И никога не са опитали, защото не смятат миналото за достойно и способно да им помогне.

В очите й проблясваха светкавици, усетих тръпки, лазещи по гърба ми. Не можех да не забележа триумфа, прокрадващ се в мелодията на гласа й, провокиран не само от успеха й с мен, но и от провала на системата. По-късно разбрах, тя и сподвижниците й мразят тази система, искаха да я сринат. Всяко същество, спасено от тях, ставаше част от редиците им. Самият аз не бях изключение.

– Трябва да тръгвам сега, но обещавам да се върна. Скоро.

И го стори. Всеки път си тръгваше, но и всеки път се връщаше, в продължение на месеци. Понякога идваше още на другия ден, друг път й отнемаше повече време, но винаги, винаги се връщаше. Изписа стотици, хиляди думи, отвори очите ми за азбуки, различни и чудновати, езици, които добавиха текст към мелодията. А аз се учех, попивах както хартията поглъщаше мастилото, а в мен назряваха страхове, че всичко това някога ще приключи и останал сам – ще съм неспособен да продължа. Тя, сякаш усетила тревогите ми, започна да идва все по-често, за да ги разсее. Бавеше се само по ден, най-много два. И всеки път идваше с нов ентусиазъм и нови думи, които да гравира в паметта ми.

– Донесох ти нещо.

Помня като в мъгла последния ден, в който я видях. Валеше, а може би вече бе спряло. Косата й беше влажна и ухаеше на цветя, напук на мръсотията, която се изливаше от небето. Ръцете й трепереха, въпреки жегата, която бълваха мокрите сгради около нас. Помня, защото й отне доста време да извади от чантата си нещото за мен.

– Това е книга.

– Книга.

Бях виждал и чувал думата и преди. Това представляваха странните устройства, които в началото носеше със себе си, в които се взираше с часове. Всъщност, четеше. Истории от далечното минало, отдавна загърбено и забравено. Обичала да чете, книгите й показвали, че хората винаги са успявали да се измъкнат от отчайващи ситуации, пречиствали се в огньовете на революцията. Това й носело утеха.

– Вече никой не прави книги. Никой не разказва истории. Спряха, защото горите им трябваха да поддържат огньовете на прогреса, за да може Световният Ред да се настанява удобно. Природата изгоря, за да могат човеците да построят металните ребра на света и стъклените кули на цивилизацията. Започнаха да разпалват пещите си с книги, когато превърнаха природата в окаяна останка от миналото. Опитаха да го изпепелят, не пощадиха изкуството, красотата; тези безумци превърнаха бъдещето в божество, на което продължават да се кланят. Надяват се в него да се крие избавлението им и затова толкова бързат да го достигнат. Но грешат!

– Сред тях се появили отцепниците с техните стари души. Те осъзнали тази грешка. Способни да надникнат отвъд трепкащите екрани на устройствата, които ни превърнаха в самотници, отдадени на машините, тези стари души подели борбата си. И до днес опитват да покажат на света колко неправилно е да скъсаш връзките си с миналото. Да отхвърлим завета и знанието на предците си значи да се обречем на същите грешки, които на няколко пъти едва не са заличили човечеството.

– В тази книга се крие историята на света преди… е, преди да отиде по дяволите. Прочети я. Способен си да се справиш сам. След което премисли добре, дали искаш да се присъединиш към нас. Когато ни потърсиш, ние ще те очакваме с отворени обятия.

Не помня какво ми беше казала. Сглобих пъзела от записа на диктофона. Целуна ме по челото и си тръгна. Повече не я видях.

След този ден, нищо вече не бе същото. Майка ми видя книгата и трябваше да обясня, вече нямаше как да скрия промяната. Беше шокирана, дни наред плака от щастие и не спря да благославя името на София. А аз… аз продължих да излизам навън, надявайки се, докато накрая не разбрах значението на думите й. Тя се сбогува с мен, бе приключила делото си. Ако исках да я видя отново, трябваше аз да я потърся. Но за целта трябваше да знам. Затова започнах да чета, поглъщах думите една след друга, тренирах речта си, развивах мисълта си. София ми даде възможност да намеря мястото си в света, да изградя сам пълноценна представа за него и по своя воля да заема позиция спрямо Световния Ред. Помогна ми да задържа очите си отворени, остави ми избор – да гледам как историята се повтаря или да я променя.

Хилядолетия човешко развитие ми бяха разкрити от разпадащата се в ръцете ми книга. Открих, че хората на миналото са били по-щастливи, макар и по-ограничени. Били лишени от знания, измирали от болести и войни, но все още разчитали един на друг, били социално и емоционално обвързани. Ние бяхме постигнали завиден научен и технологичен напредък, но на цената на тези връзки. Бяхме точно толкова ограничени, само затворът ни бе станал по-изкусен, успяваше да ни заблуди, че така ни е по-добре. Почувствах, че искам и други да разберат това, което знаех аз. Което тя ми сподели. Исках да я открия и да й благодаря, да й предложа помощта си.

Потърсих, но никога повече не я видях. Когато най-после успях да намеря обществото от стари души, те наистина ме приеха с отворени обятия. Разказах им историята си, разказах им за София. Споделих вълнението си от това да се отплатя за доброто, което ми бе сторила. Те изслушаха търпеливо мотивите ми, увериха се, че съм искрен в думите си. Нея познаваха, обичаха я. Липсваше им.

Бях закъснял. Загинала година по-рано, в най-големия метеж в съвременната ни история, така ми казаха. Бе дала шанс на борбата им чрез своята саможертва, както бе дала шанс на мен. Беше се превърнала в техен символ, вдъхновение и опора за всеки човек, докоснал се до обществото им. От най-младите, до най-старите, всички говореха за това колко отдадена е била на каузата им.

Потънах в хладната прегръдка на тъгата. От всичко най-много исках да я зърна за последен път, за да мога да й благодаря със собствените си слова. Същите, които тя ми бе дарила преди толкова време. В началото не знаех какво да правя, нея вече я нямаше, нямаше го човека, когото исках да следвам. Останах сред старите души, за да се опитам все пак да открия мястото си. София вярваше, че принадлежа при тях. След време, когато студът си отиде, осъзнах, че мога да й се отблагодаря като продължа делото й. Не позволих светлината й и споменът за нея да угаснат. Тя се превърна в пречистващия огън, който обществото донесе на света.

И един ден Световният Ред рухна в пламъци.

Това не е история за мен. Това не е история и за нея. Това е история за хората, забравили произхода си, скъсали връзки с миналото. За това в какво превръщат дома и децата си. За слепци, опитващи се да направят утре по-добър ден, докато днес се разпада около тях. За онези, които бягат от грешките си, само за да направят нови.

За тях. Всички, които трябва да знаят, че промяната не се крие в утрешния ден. Промяната трябва да започне от днес и да идва от сърцата ни.


Desperate romantics

come_here

Днес видях най-очарователното нещо на света. Толкова удивена не се бях чувствала от много време, а повярвайте, не е трудно да се впечатля от нещо, стига да си струва. /по моите стандарти, разбира се/ Няма да навлизам в подробности, само ще щриховам ситуацията, надявайки се поне малко да се докоснете и вие до нея.

Цариградско шосе, подлез, не от най-гадните, малко магазинче за дрехи. Продавачът е мъж, сигурно към 60те, приветлив, но не особено заинтересован от клиентите си. В кибритената кутийка се разминаваме четирима души. Аз съм просто придружител. Докато разсеяно местя закачалки, съзнанието ми се изпълва с плавен френски джаз, звучащ от старото радио. Усмихнах се несъзнателно, защото си помислих за кафе и кроасани. Компанията ми пробва дрехи зад завеса в пепел от рози, а продавачът продължава да се взира във вестника, опънат като чаршаф на претрупаното бюро. Или поне предполагам, че там отдолу имаше бюро.

Тогава осъзнах, че съм спряла да разглеждам дрехите и следя движенията на най-очарователната женица. В напреднала възраст, с прибрани на тила руси къдрици, боядисвани от години. Беше нисичка, но стройна, с ведро и приветливо лице. Зад очилата с дебели стъкла, кацнали на върха на носа й, се спотайваха големи очи, кокорещи се с любопитството на малко дете. Убедена съм, че като млада е била наистина красива.

Фините й пръсти свалиха очилата и ги прибраха в чантата й. Отстъпи назад и се насочи към другата пробна. Тогава забелязах дрехите – костюм в светъл, нежен тюркоаз, а палтото – очарователно червено. Изглеждаше като излезнала от приказка. От филм на Уди Алън. Стори й се, че онзи ъгъл не е пробна, защото не видя завесата от наредените закачалки. Тогава продавачът внезапно спря да се прави на разсеян и й се притече на помощ – с толкова ентусиазъм, че още малко и щеше да й направи допълнителна пробна. Леко смутена, жената се извини, припомняйки си, че ще пробва само връхна дреха. Виждала съм и друг път ‚смутеното поведение‘ на възрастните дами и мога да ви кажа, че тази жена беше толкова елегантна, изискана, истинска, колкото споменатите могат само да си мечтаят. Не видях нищо снобско, нищо превъзнесено в движенията, с които остави чантата и малкото червено пликче на стола, в движенията, с които свали червеното палто. Искам и в мен да виждат това, когато остарея. Искам да бъда дребната женица, която е фина и елегантна, не за да се покаже, а просто защото е такава.

Отклоних поглед, защото вече ставаше странно да ги гледам втренчено, но тогава се чу тупване, последвано от търкулване. Беше съборила червената найлонова торбичка, в опит да остави палтото на стола при багажа си. Отвътре се изсипаха сумати кестени, просто можех да чуя кикота им на пакостливи деца. Още по-притеснена, жената приклекна и се зае да ги събира. „Ох, ама и аз.. разсипах си кестените“ беше детинското й възклицание, с което опита да разсее неудобството. „Кестени, и аз събирам кестени!“ въодушевено рече мъжът, който сякаш не я бе чул, и вече клечеше да й помогне да ги събере. Случайни погледи, инцидентен допир, аромат на канела и кафе в името на литературната измислица и атмосферата.

Идиотската усмивка грееше на лицето ми и само дето не се разхълцах. Някога някъде някоя велика любовна история е започнала така. След като помогна с кестените, продавачът й помогна дори с пончото, което бе решила да пробва. Френската песен тъкмо бе тръгнала към своя край, когато го видях да оправя наметката върху раменете й. За собствено удоволствие ще си представям, че й е правил комплименти, но не за да я накара да го купи.

Всъщност, не знам дали го е купила или не. Компанията ми излезе от пробната и бе готова да плати и да си тръгнем. Това е история с отворен край и споменът за нея искам да го има черно на бяло, за да мога да се присещам от време навреме. Беше прекрасно. Един мъж и една жена, напълно анонимни за мен, изтъкани от собствения ми контекст, ме накараха да се влюбя отново в идеята за любовта. И не съм спряла да се усмихвам глупаво, откакто излязох от малкото магазинче в софийския подлез.


Писмо до един непознат приятел

letterav

Защо писането на писма трябва да е толкова трудно? Не, момент, не е трудно. Може би трябва да започна отначало, за да разберете защо ми е трудно.

Седях си кротко една вечер, заровена в тъмблър, когато БАМ, стомахът на Пърси беше силно разстроен. Повтарям му все, че трябва да намали горчицата, а той – не. Та, наложи ми се на мен да изляза по пижама и да го разходя по градските покриви, а навън валеше ли или не валеше, вече не помня. Помня, че след мъглите на Авалон, взехме рязък завой към Кан и си изпуснах единия пантоф над Ламанша. Знаете ли какво е да прелетите над цяла Франция по диагонал с един бос крак?

Както и да е. Та, стигаме ние Кан и Пърси започва да се тръшка, че иска да мине през фестивала. Започвам аз да мисля, че си е разстроил стомаха, само и само да излезем на околосветска разходка и да гледаме филми в Кан. След известно време, прекарано в ожесточен спор дали е добре маргаритки да растат или не, в крайна сметка кацнахме на един плосък покрив. Откриваше се идеална гледка към червения килим, или поне така ми разказаха, защото късогледството ми е най-активно в най-неподходящите моменти. По някое време дори заспах, а драконът беше така добър да ме прибере в леглото.

Сутринта се събудих с налудничава идея. Исках да кажа нещо на някого. Не го познавам, никога не съм го срещала, а съм и почти сто процента сигурна, че не живеем под едно и също небе. Това вече зависи от степента на замърсение в градовете ни. Знам, обаче, че искам да му подаря думите си. Искам да му кажа неща, които звучат малко налудничаво, малко несвързано и на моменти – малко плашещо. Да му разкажа за очите, за душата му, за урагана, тътнещ в смъртната му обвивка. Искам да му благодаря за неща, които несъзнателно е сторил за мен, които ми е подарил, без да иска. Много е вероятно той вече да ги знае тези неща, но искам да съм сигурна, че и аз съм му ги казала.

Но ме е страх.

Страх ме е, че няма да успея да предам мислите си правилно, няма да бъда разбрана, а думите ми ще бъдат подминати като поредните. Страхувам се дори, че няма да бъдат видяни, а тогава ще останат и непрочетени и аз дори няма да разбера, че се е случило. Ще живея с мисълта, че думите ми са били отхвърлени, без дори да последва едно ‚благодаря‘. Не държа да е точно благодарност, но поне някакъв знак, че посланието ми е било получено.

Кажете ми тогава, как да не стоя блокирала вече две седмици, несигурна в това как да продължа писмото си? И струва ли си да вплитам парченца душа, ако е напразно? Вие как ще кажете на някого, когото не познавате, че го обичате?

Защо да пишеш на непознати е толкова трудно?


Действителност насън

 

Живея в свят, който сама си избрах. Свят на принцове и принцеси, диамантени полилеи и червени килими. Денят беше 20ти Декември, а поводът – много специален. Бях почетен гост на събитие, организирано до голяма степен в моя чест. Облеклото беше строго официално – вечерни рокли за дамите, стилни костюми за господата. Не усещах хапещия студ на месеца, защото преходът от колата до сградата се случи за секунди, а и притеснението ме караше да изгарям. Умирах от напрежение.

Всичко бе обляно в светлини. Бижутата по изящните ръце и вратове на дамите блестяха ослепително. В огромната бална зала се смесваха ароматите на скъпи и тежки парфюми. Сервитьори с каменни изражения обикаляха сред гостите, предлагайки мезета и пенливо течно злато. В чашите с шампанско плуваха ягоди. Тези благородни вампири, елитът на обществото, тази нощ щяха да пируват. Щяха да изсмучат всяка последна капка от личното ми пространство, за да ръкопляскат в моя чест, да вдигат тостове за мое здраве, докато се усмихват сковано, с престорена любезност.

Към средата на вечерта, когато вече лицето ме болеше от насилените усмивки, а ръцете ми се бяха сковали от ръкостискания, бях поканена на полуетажа, издигащ се над балната зала. С изтръпнали крака изкачих пищното вито стълбище. Имах чувството, че всеки момент ще потъна в мекия червен килим. Награждаваха ме за специален принос към това общество от енергийни вампири, в което бях намерила мястото си, самата аз като такъв. Море от лица се ширеше под визуалния ми хоризонт. Разпознавах ги, но всъщност не познавах хората зад тези маски. Знаех, че сред тях са любимият ми, най-добрите ми приятели, хора, с които съм споделяла последните почти 5 години от живота си. Моето настояще. В тази зала нямаше следа от моето минало, от човека, който бях някога, а тази личност така ми липсваше.

Но присъстваше някой друг. Една фигура, която пренесох и в настоящето със себе си. Не се бяхме виждали от няколко години, но с удоволствие бе приел поканата ми. Беше единственият от приятелите ни, който беше останал. Наскоро го бях представила на новото си обкръжение, с надеждата да ме предпази от абсолютното абсорбиране, на което бях изложена. Беше моята спасителна лодка в този океан от непознати.

Редно е да призная, че се борих със зъби и нокти, за да стигна там, където съм сега. Дерях ли, дерях, за да получа признанието, което смятах, че заслужавам. И постепенно изгубих себе си някъде между редовете. Мечтата ми ме притежаваше, и макар и да живеех в сърцето на онзи мистичен остров, заобиколен от планини и мъгли, и въпреки че бях открила това, което търся, не бях щастлива. Не достатъчно щастлива. Изгубих миналото си, а то беше основна част от това, което съм. Или поне бях, а човекът, който бях, ми помогна да стигна до тук.

Побързах да благодаря и да напусна „сцената“, след нелепа и кратка благодарствена реч, за да отида при приятеля си. Почти тичешком прекосих залата и стигнах до ъгъла, където го бях съзряла.

– Значи все пак успя. – с ясна въздишка на облекчение го прегърнах.

– Разбира се, Мария, срамота е да се съмняваш.

Засмях се, както отдавна не се бях смяла. Вечно присъстващата възмутена нотка в гласа му ме успокояваше. Огледах го и повдигнах вежди.

– Забелязвам, че неприязънта ти към висшето общество не ти е попречила да се изтупаш.

И бях права. Носеше сив костюм, с тъмно сива вратовръзка, почти черна, а под сакото се подаваше и катранено черна риза. Той се засмя на свой ред и кимна към моята тъмно синя рокля с прекалено гол гръб. Поклатих глава с молба да не продължаваме темата.

– По-скоро бих искала да ме отвлечеш, за да пием по нещо с много кофеин и канела.

– Господинът няма ли да се сърди? Пък и гостите ти… – не се доизказа.

Погледнах сред тълпата и потърсих с поглед. Очите ми се спряха на голдън ретривъра, който ме гледаше усмихнато над рамото на негов колега. Усмихнах му се в отговор, пролича, че съм малко гузна, но той не се намуси.

– Ще разбере. Беше наясно, че ще грабна първата възможност да се махна оттук. Затова е и готов той да се погрижи за гостите ми. – свих рамене. – Изчакай само да се извиня, че тръгвам. Знам страхотно място наблизо.

Кимна, а аз се отдалечих, за да съобщя решението си на тези, които ги интересуваше. Докато го правех, погледнах през рамо, за да видя, че вече не беше там. Целунах половинката си за довиждане и с известно притеснение се насочих към мястото, на което бях оставила приятеля си. Наистина го нямаше, сякаш се бе изпарил. Заговорих една чернокоса дама близо до мен. Всъщност, една от най-добрите ми приятелки, но все пак само познато лице, непозната душа.

– Да си виждала Матю? Запознах ви вчера на репетицията. До преди минути беше тук.

– Кой? – изненадано попита жената срещу мен и сбърчи вежди.

– Матю? Висок, тъмнокос, красив? – насилих се да се подсмихна, но усещах как в гърдите ми се настанява огромна тежест.

– Съжалявам, скъпа, нямам представа за кого говориш. Добре ли си?

Усетих хладната й ръка да докосва рамото ми и стреснато се отдръпнах. Объркването ми мигновено пролича и побързах да се отдалеча. Последваха още няколко неуспешни опита да получа информация от хора, които го познаваха, но сякаш бяха забравили за него. Сякаш за тях бе спрял да съществува. Но със сигурност беше някаква грешка.

На ръба на паниката, осъзнах, че може да е излязъл да ме чака отвън, затова се и насочих към прекрасните стълби  които водеха извън залата, надолу и в декемврийския хлад отвън. Първите няколко стъпала се изнизаха изпод стъпалата ми, само за да осъзная, че стоя на върха на стълбището… отново. Огледах се и докоснах с ръка парапета. Мраморът беше студен и чужд. Затичах надолу по стълбите, придържайки полите на роклята си с една ръка, за да не се спъна. Но колкото повече се стараех да извървя всички стъпала надолу по възможно най-бързия начин, толкова повече изходът се отдалечаваше, докато накрая не изчезна от полезрението ми. Оказах се заобиколена от същите онези лица на бездушни акули, които разпознавах, но не познавах. В залата с диамантените полилеи и червените килими. Задъхвах се, усещах как в гърлото ми расте ледена буца, не можех да си обясня какво се случва. Знаех само, че светът ми се срива. Настоящето не искаше да ме допусне до миналото, искаше ме само за себе си, а аз бях безпомощна да се отскубна от хватката. Оставих приятеля си сам, да чака отвън на студа, а аз останах сама, приклещена тук, чужда в чужда земя. Усетих как страните ми се измокрят от сълзи. Да, сълзи бяха.

Събудих се от гръмотевица. През открехнатия прозорец до леглото влизаха силни пръски дъжд, които измокряха лицето ми. Стресната станах и изтичах боса да го затворя. Тихо и на пръсти излязох от стаята, за да не го събудя. Вечерта на 20ти Декември беше дълга и изтощителна, но не беше точно такава, каквато я сънувах.

Сън. Всичко това е било само сън, макар и да бе оставил отвратително усещане в стомаха ми. Чувствах, че нещо не беше наред. Погледнах часовника на стената и прецених, че едно по-ранно ставане няма да му навреди. Вдигнах телефона и набрах номера. Няколко сигнала по-късно познатият осъдителен, а сега и сънен, глас отговори от другата страна.

– Добро утро.

– Аа, здравей, Мария. Ама не съм поръчвал събуждане по телефона.

– Как си? Ще се прибираш ли у дома за празниците? – попитах с разтреперан глас и свито сърце.

– Ами както обикновено. И да, тази година ще успея. А ти? – личеше си, че е изненадан от внезапното ми обаждане.

– И аз, и аз. Може ли да те изведа на по коледно чудо в чаша? – попитах.

– Разбира се, Мария. Но само ако чудесата са с много кофеин.

– И малко уиски.

– Разбрахме се. Но аз черпя.

Подсмихнахме се. Животът ни бе научил да се подсмихваме често, за да не се задушим.

– Ще се видим по Коледа.

– Ще се видим по Коледа, Мария.

Когато затворих, почувствах облекчение, каквото не бях наскоро. Само след няколко дена щях да съм си у дома. Заобиколена от хората, които никога няма да ме забравят, които никога няма да забравя. Хората, които ме направиха това, което съм. Хората, които всъщност познавам, макар и от година на година все по-трудно да разпознавам. Хората, които обичам.

А загубата ще е била само насън.

 

 

 

 

 

Всяка прилика с действителни лица и събития НЕ Е случайна.


PEOPLE MAKE ME SAD FOR A REASON!

А като си помисля, че тази отпуска можеше да приключи щастливо. Но не, I can’t have nice things. EVER.

Защо мразя да комуникирам с хора, с които съответно трябва да създавам някакъв вид търговски отношения. От типа на банка, поща, куриерска услуга. Защото хората са отвратително ненадеждни. Имах само едно желание, което се надявах да се сбъдне без много перипетии и проблеми. Но не, такива трябва да има.

И знаете ли защо прекрасното време, прекарано вкъщи, беше брутално опропастено? Защото на някой куриер мобилният му телефон е наврян в черната дупка, която няма да назовавам поименно. Ами да, входът ми е недостъпен Vh.NEDOST. И да, няма как телефонът ми да отговори Tel.NEOTGO /wtf?!/, ако не е набран преди това. Благодаря за любезно предоставения телефон за информация, НА КОЙТО МОГА ДА ИЗТАКТУВАМ СКАПАНАТА МЕЛОДИЯ ЗА ИЗЧАКВАНЕ.

Защо ли все повече ми писва тая държава. Дори куриерите ни не могат да си свършат работата, за която им плащат. Изобщо няма да споменавам хората, с които работят. Надявам се въпросните по-скоро да ми пратят отговор, защото не ми харесва чувството, което пораждат в мен.

Знаете ли къде е жалката ирония? В 11:04 получавам съобщение, че доставката ще бъде извършена до 12:30. В 11:34 получавам друго съобщение – че доставката не е извършена успешно в 10:59. Някой друг объркан колкото мен?


%d bloggers like this: