За тях

Никога не съм можел да комуникирам правилно с хората, да говоря, дори да разбирам. Чувах гласовете, но те ми звучаха по-скоро като песен на непознат език, отколкото като свързана родна реч. Можех да усетя ритъма и мелодията им, да доловя емоциите, но от гърлото ми не излизаше отговор.

Високите технологии ми дадоха възможността да прекарам детството си по лекари, затворен в полуреалните изследователски лаборатории на големи научни институти. Когато те се оказаха безсилни, родителите ми потърсиха помощ от откъснати от реалността шамани и лечители, измиращи в планините и горите – малкото останали белези на някогашната природа. И те не бяха способни да кажат какво ми е. Не бях ням, нито глух, и така и не ме окичиха с трудна за произнасяне диагноза.

Постепенно семейството ми се измори да търси решение за проблем, който не разбираше. Научиха се да ме приемат какъвто съм, бяхме достигнали до негласната уговорка сам да се оправям с изкривеното си съществуване. Народиха си други деца, които не бяха обременени от моите недъзи и не товареха родителите ни.

Не ме разбирайте погрешно. Майка и татко направиха всичко по силите си да ми помогнат. Никога не ми обърнаха гръб и не ме оставиха на произвола. И на мен ми е ясно колко трудно е да комуникираш с някой, който те чува, но не те разбира и не може да отвърне. Започнах да се осланям на очите си, като единствен източник на достоверна информация, изградих си собствена представа за света.

Оставяйки ме сам да се спася, родителите ми ми помогнаха да прогледна. Осъзнах, че високо-технологичното общество, в което бях роден, в неспособността си да ме поправи, бе готово да ме бракува. Сякаш не бях човешко същество, а изостанал материален запас, дефектна машина. Широко отворените ми очи попиваха всеки нюанс на заобикалящия ме свят и повели ме за ръка, ми помогнаха да достигна до простичка истина. Когато открехнах вратата на осъзнаването, вече знаех.

Не  аз, те бяха повредените машини. Роби на технологиите и науката, забили нос във футуристичните си устройства, слепи за красотата и трагедията, преплели се в световния ефир. Не ме отхвърляха, защото имах недъг, отхвърляха начините ми за справяне с него. Желанието ми въпреки всичко да бъда част от света, да се докосна до него, да намеря своето място в него, ги плашеше. Събуждах страх и недоумение с желанието си за живот. Започнах да вярвам, че тези органични роботи са болните. Макар и способни да говорят помежду си, те не разговаряха. Бягаха от близостта на другия и се криеха зад трепкащите екрани на машините, на които се кланяха.

И все пак бяха мнозинство. Сега разполагам с дума за това, което бях – парий. Не разполагах със средствата или свободата да намеря своето място. А и за да съм честен – не исках да бъда един от тях. Изпълни ме илюзията, че живея в някаква романтична обреченост, позволих на течението да ме отнесе. Реших да доизживея дните си, загледан в стоманеното небе, изпъстрено с отблясъците на неоновите светлини на света. Бях необременен от мисли за бъдещето, тъй като не смятах, че мога да имам такова.

Усетих, че от време навреме се увличам по надежди това мое странно състояние да прояви някаква латентна смъртоносна способност, да приключи безцелното ми съществуване. Все пак бях само кожена торба с кокали, която намаляваше ограничените запаси от кислород на другите. Не след дълго и тези мисли ме напуснаха, защото осъзнах страха си сам да сложа край. Тогава не знаех какво е смъртта.

Примирих се.

Докато не се появи тя. Дълго време беше най-добрата ми приятелка и споменът за нея ще остане с мен до последния ми дъх. Появи се неочаквано, мистериозна като миналото без технологии, крехка като крилата на пеперуда. Създаваше илюзията, че всеки лек повей на живота е способен да я пречупи, но тя беше най-силното същество, което бях срещал. И за миг не се замисли, преди да ми подаде ръка и да ме изтръгне от прегръдката на примирението. Пламъкът на първоначалното недоволство бързо угасна, изместен от жарта на любопитството. Отново исках да се докосна до живота, но не на онези органични роботи, а до нейния. Исках тя, спотайваща се сред машините като спомен за езическа богиня, да ме спаси.

Дължа й живота си, защото ми помогна да срещна спасителя си.

– Извинявай.

Започна да идва неочаквано в малкото улично кафене, над което живеех с родителите си и което майка ми стопанисваше. В началото сядаше далеч от мен и усещах, че ме наблюдава тайничко, докато аз стоях кротко и съзерцавах неоновите табели от другата страна на улицата. Въпреки че не ги разбирах, премигващите завъртулки ми носеха някакво успокоение.

Дните отминаваха и неусетно и аз започнах да й хвърлям скрити погледи. Винаги носеше със себе си странен предмет, който понякога сменяше облика си. Взираше се в него както другите се вторачваха във футуристичните си устройства, но за разлика от тях, това не премигваше, не хвърляше сенки и призрачни отблясъци по лицето й. А тя благоговееше над него. Плъзгаше фините си пръсти като в милувка по повърхността и вътрешността му и понякога помръдваше устни.

Забелязала любопитството ми, започна да сяда все по-близо до мен, а после се престраши и ми заговори. Скоро разбрах, че не очаква отговор от мен, просто искаше да се разлее пред някого и за мое изумление, смяташе, че съм подходящ събеседник. Не възразявах, дори ми беше приятно. Мелодията на гласа й бе различна от всичко, което бях чувал досега. Звучеше спокойно и добронамерено, преливаше плавно и омайно. Понякога си въобразявах, че мога да я разбера. Думите толкова ме обсебиха, че дори си позволих да ги записвам тайно от нея. Вечер, преди да затворя очи, пусках античното записващо устройство и се унасях под звуците на живота, който споделяше с мен, макар и съдържанието му да ми бе чуждо.

– Извинявай.

По-късно разбрах колко често е използвала тази дума. Сякаш се чувстваше виновна, че не може да ми помогне повече. За съжаление, не можех да й обясня колко приятен ми бе потокът на думите й и колко добре ме караше да се чувствам.

Когато искрата в очите ми се завърна, майка ми стана подозрителна. Все по-често започна да се навърта около масата на пеперудата, а после започна и да я заговаря. Завладя ме тегнещото усещане, че ще я прогони, но тя остана.

– Лельо Ана, нима не ме помниш? – тогава мелодията за първи път наруши плавния си ход. – Преди много години живеех тук.

– О, ти ли си, мило дете! Толкова си пораснала. Какво те върна на тази разнебитена улица?

– Носталгията, лельо Ана. Човек има нужда да се връща към корените си.

– Ти си единствената фиданка, върнала се на родна почва, скъпа.

– Представи си моята изненада, когато видях, че кафенето все още работи! Когато познах Михаил, ми се прииска да му поговоря както някога. Но… все още не сте разбрали какво му е, нали?

– Не, дете, за съжаление. Останахме тук, защото той свикна със средата, адаптира се. Не искахме да го подлагаме на ада от детството му, поставяйки го в непозната обстановка.

Момичето не откъсваше топлите си сърнени очи от мен.

– Стори ми се, че ме е разпознал. Толкова спокойно прие потока на думите ми.

– О, мила! – мелодията увиваше тъжно. – Михаил помни гласове, а дори аз мога да доловя промяната в твоя.

Някак успокоена, майка ми доля кафе в чашата на момичето и я помилва по златните коси, преди да се оттегли.

– Права е, Мише, извинявай за нахалството ми. Мелодията на гласа ми ще ти е непозната, защото много неща се промениха. Очите ми бяха отворени, разбрах колко много е загубил светът ни, откъсвайки се от миналото. Не съм сама, има и други като мен, макар и да сме малко. Сметнахме за редно да се съхраним, да се спасим от изчезване. Развихме героичен комплекс, започнали сме да се възприемаме като кръстоносци на поход. Целта ни отдавна вече не е само да запазим „вида“ ни, но и да влеем нова кръв в него. Да спасим колкото се може повече хора. Чудя се, способна ли съм да спася теб?

Мелодията секна. Момичето се присъедини към мен в съзерцаването на неоновите надписи, а когато допи кафето си, стана и си тръгна. Усетих празнота, тежест, привързана към врата ми, която ме притегли към ледените дълбини на самотата, забравена за миг. Не исках да се примиря с чувството, че няма да я видя отново, но мълчаливата лента в диктофона натрапваше реалността си. Въпреки това, не спрях да го изнасям с мен на масата отвън, хранейки надежди, че ще мога пак да чуя и запиша мелодията й.

Сега знам какво носеше, когато се върна отново след седмица – празен лист пожълтяла хартия и химикалка. И двете бяха способи за писане, антични, колкото записващото ми устройство. В нашия свят, хората пишеха с пръсти, върху студени, прозирни екрани, сякаш директно във въздуха. Думите изчезваха по-бързо от стъпки в пясък, неспособни да оставят отпечатък.

– Трябваше да започна с това.

Устните ми се бяха разтеглили в придобит социален рефлекс, самата тя също бе развълнувана. Нищичко не си поръча, седна до мен, надвеси се над листа хартия и задращи по него с химикалката. Звукът беше грапав и сух, но лекото хрущене събуди любопитството ми и надникнах внимателно. Мастилото беше черно и оставяше петна, разливаше се във форми и завъртулки, оставяше белег, врязан в хартията. Дъхът ми секна, момичето бе способно да създава думи, да отпечатва мислите си, без те да изчезват. Не бях виждал подобно нещо преди.

– Ето, така е по-добре.

Писалката се търкулна от масата, почувствах я странно щом я взех в ръка, но някак приятно. Когато вдигнах поглед, тя държеше листа пред себе си, за да мога да видя завъртулките.

– Името ми е София. Някога бяхме приятели.

Погледнах нея, погледнах и листа в ръцете й. Разтрепераните ми пръсти го измъкнаха и оставиха на масата пред мен. Исках да се докосна до това странно нещо, което не изчезваше. Показалецът ми проследи линиите, размазвайки мастилото, което попи и в моята кожа.

– Со… фи… я.

Спусна се тишина, а аз останах загледан в листа. Капка остави влажен кратер в хартията и накара мастилото да кипне. Чернилката се завихри и разля. Прокарах ръка през лицето си и осъзнах, че е мокро. Плачех, а в главата ми кънтеше една дума – София. Както мастилото бе оставило следа в хартията, така и гласът й бе успял да се отпечата в съзнанието ми.

– Какво каза?! – гласът й подскочи развълнувано, а широко отворените й очи приковаха моите. Беше настръхнала в стола си, наполовина протегнала ръце към мен.

– Со… фи… я.

Не, не мислете, че я разбрах. Просто исках да изрека името й отново. И го сторих. После пак, докато думата не започна да звучи правилно, толкова красиво, колкото беше самата тя. Потрепнах, исках да стана рязко, можех да си представя как столът се обръща и пада с метален трясък, с гърмежа на хиляди фойерверки. Исках да погледна сивите небеса и да изкрещя името й, напук на безсилието на света. Защото тя направи онова, което високите технологии и билкарските практики не успяха. Помогна ми.

Но не го сторих. Смръзнах се, можех само да нашепвам името й, сякаш опитвах да го вкуся. Пръстите ми докосваха устните, които оформяха буквите. Бях изплашен. Как се бе случило това? Защо гласът ми внезапно се бе пробудил? За първи път чух своята мелодия и тя ме ужаси. Беше толкова далечна, толкова чужда. Поколебах се, какво ли бе чула тя?

Но тя не се поколеба. Измъкна химикалката от свития ми юмрук и задращи трескаво по листа. Думи, привидно несвързани, една след друга запълниха свободното пространство покрай името й. От време навреме спираше и произнасяше написаното, после ми го показваше, а аз повтарях след нея. Искаше да се увери, че случилото се не е моментно чудо.

– Никога не са опитали, нали? Никога не са ти показали как една дума е способна да остави белег. Само премигващи екрани и виртуално мастило, и когато не е потръгвало, са преминавали нататък. Защото всички бързат напред, никога не поглеждат назад, смятат, че утрешният ден крие всички отговори. Човечеството не помни, хората са се самозабравили. Копнеят за бъдещето и унищожават планетата, скрити зад името на прогреса. Затова толкова упорито търсят други светове, знаят, че този скоро ще загине. И когато си се появил ти, превръщайки знанията и технологиите им в безполезна купчина отпадъци… О, сигурно са били ужасени. И никога не са опитали, защото не смятат миналото за достойно и способно да им помогне.

В очите й проблясваха светкавици, усетих тръпки, лазещи по гърба ми. Не можех да не забележа триумфа, прокрадващ се в мелодията на гласа й, провокиран не само от успеха й с мен, но и от провала на системата. По-късно разбрах, тя и сподвижниците й мразят тази система, искаха да я сринат. Всяко същество, спасено от тях, ставаше част от редиците им. Самият аз не бях изключение.

– Трябва да тръгвам сега, но обещавам да се върна. Скоро.

И го стори. Всеки път си тръгваше, но и всеки път се връщаше, в продължение на месеци. Понякога идваше още на другия ден, друг път й отнемаше повече време, но винаги, винаги се връщаше. Изписа стотици, хиляди думи, отвори очите ми за азбуки, различни и чудновати, езици, които добавиха текст към мелодията. А аз се учех, попивах както хартията поглъщаше мастилото, а в мен назряваха страхове, че всичко това някога ще приключи и останал сам – ще съм неспособен да продължа. Тя, сякаш усетила тревогите ми, започна да идва все по-често, за да ги разсее. Бавеше се само по ден, най-много два. И всеки път идваше с нов ентусиазъм и нови думи, които да гравира в паметта ми.

– Донесох ти нещо.

Помня като в мъгла последния ден, в който я видях. Валеше, а може би вече бе спряло. Косата й беше влажна и ухаеше на цветя, напук на мръсотията, която се изливаше от небето. Ръцете й трепереха, въпреки жегата, която бълваха мокрите сгради около нас. Помня, защото й отне доста време да извади от чантата си нещото за мен.

– Това е книга.

– Книга.

Бях виждал и чувал думата и преди. Това представляваха странните устройства, които в началото носеше със себе си, в които се взираше с часове. Всъщност, четеше. Истории от далечното минало, отдавна загърбено и забравено. Обичала да чете, книгите й показвали, че хората винаги са успявали да се измъкнат от отчайващи ситуации, пречиствали се в огньовете на революцията. Това й носело утеха.

– Вече никой не прави книги. Никой не разказва истории. Спряха, защото горите им трябваха да поддържат огньовете на прогреса, за да може Световният Ред да се настанява удобно. Природата изгоря, за да могат човеците да построят металните ребра на света и стъклените кули на цивилизацията. Започнаха да разпалват пещите си с книги, когато превърнаха природата в окаяна останка от миналото. Опитаха да го изпепелят, не пощадиха изкуството, красотата; тези безумци превърнаха бъдещето в божество, на което продължават да се кланят. Надяват се в него да се крие избавлението им и затова толкова бързат да го достигнат. Но грешат!

– Сред тях се появили отцепниците с техните стари души. Те осъзнали тази грешка. Способни да надникнат отвъд трепкащите екрани на устройствата, които ни превърнаха в самотници, отдадени на машините, тези стари души подели борбата си. И до днес опитват да покажат на света колко неправилно е да скъсаш връзките си с миналото. Да отхвърлим завета и знанието на предците си значи да се обречем на същите грешки, които на няколко пъти едва не са заличили човечеството.

– В тази книга се крие историята на света преди… е, преди да отиде по дяволите. Прочети я. Способен си да се справиш сам. След което премисли добре, дали искаш да се присъединиш към нас. Когато ни потърсиш, ние ще те очакваме с отворени обятия.

Не помня какво ми беше казала. Сглобих пъзела от записа на диктофона. Целуна ме по челото и си тръгна. Повече не я видях.

След този ден, нищо вече не бе същото. Майка ми видя книгата и трябваше да обясня, вече нямаше как да скрия промяната. Беше шокирана, дни наред плака от щастие и не спря да благославя името на София. А аз… аз продължих да излизам навън, надявайки се, докато накрая не разбрах значението на думите й. Тя се сбогува с мен, бе приключила делото си. Ако исках да я видя отново, трябваше аз да я потърся. Но за целта трябваше да знам. Затова започнах да чета, поглъщах думите една след друга, тренирах речта си, развивах мисълта си. София ми даде възможност да намеря мястото си в света, да изградя сам пълноценна представа за него и по своя воля да заема позиция спрямо Световния Ред. Помогна ми да задържа очите си отворени, остави ми избор – да гледам как историята се повтаря или да я променя.

Хилядолетия човешко развитие ми бяха разкрити от разпадащата се в ръцете ми книга. Открих, че хората на миналото са били по-щастливи, макар и по-ограничени. Били лишени от знания, измирали от болести и войни, но все още разчитали един на друг, били социално и емоционално обвързани. Ние бяхме постигнали завиден научен и технологичен напредък, но на цената на тези връзки. Бяхме точно толкова ограничени, само затворът ни бе станал по-изкусен, успяваше да ни заблуди, че така ни е по-добре. Почувствах, че искам и други да разберат това, което знаех аз. Което тя ми сподели. Исках да я открия и да й благодаря, да й предложа помощта си.

Потърсих, но никога повече не я видях. Когато най-после успях да намеря обществото от стари души, те наистина ме приеха с отворени обятия. Разказах им историята си, разказах им за София. Споделих вълнението си от това да се отплатя за доброто, което ми бе сторила. Те изслушаха търпеливо мотивите ми, увериха се, че съм искрен в думите си. Нея познаваха, обичаха я. Липсваше им.

Бях закъснял. Загинала година по-рано, в най-големия метеж в съвременната ни история, така ми казаха. Бе дала шанс на борбата им чрез своята саможертва, както бе дала шанс на мен. Беше се превърнала в техен символ, вдъхновение и опора за всеки човек, докоснал се до обществото им. От най-младите, до най-старите, всички говореха за това колко отдадена е била на каузата им.

Потънах в хладната прегръдка на тъгата. От всичко най-много исках да я зърна за последен път, за да мога да й благодаря със собствените си слова. Същите, които тя ми бе дарила преди толкова време. В началото не знаех какво да правя, нея вече я нямаше, нямаше го човека, когото исках да следвам. Останах сред старите души, за да се опитам все пак да открия мястото си. София вярваше, че принадлежа при тях. След време, когато студът си отиде, осъзнах, че мога да й се отблагодаря като продължа делото й. Не позволих светлината й и споменът за нея да угаснат. Тя се превърна в пречистващия огън, който обществото донесе на света.

И един ден Световният Ред рухна в пламъци.

Това не е история за мен. Това не е история и за нея. Това е история за хората, забравили произхода си, скъсали връзки с миналото. За това в какво превръщат дома и децата си. За слепци, опитващи се да направят утре по-добър ден, докато днес се разпада около тях. За онези, които бягат от грешките си, само за да направят нови.

За тях. Всички, които трябва да знаят, че промяната не се крие в утрешния ден. Промяната трябва да започне от днес и да идва от сърцата ни.