We were so beautiful!

 

Ром. And keep it coming.

Преди точно една година, и може би три дена, искряхме. Като жарко слънце, отразяващо се в златен пясък. С блясъка и силата на звезди в безоблачно небе, незамърсени от светлините на уличните лампи. Една прекрасна принцеса днес ме накара да  преживея тези емоции отново. Феерични поли, стегнати бюстиета и високи токове. Във въздуха – аромат на младост, в душата – огнена радост.

Бяхме най-красивите, най-фините, най-искрени в емоциите и чувствата си. Не ги криехме, бяхме заедно в усещането и се обичахме още преди алкохолът да замае пълните с мечти съзнания. А тези мечти горяха почти толкова ярко, колкото и ние. И тази снощ всички вярвахме, че могат да се сбъднат, стига да го поискаме достатъчно силно. И щяхме да ги преследваме и да ги гоним.

Времето спира, пътят нагоре е отворен и лесен, само тук, само тази нощ, когато всички сме малки принцове и принцеси. Носим токовете в едната ръка, с преметнати фусти над другата и кавалер, с който взаимно да се крепим. Не знаем колко дълго ще продължи, знаем само, че не искаме да свършва, защото е веднъж в живота и повече няма да бъдем толкова обожавани и свободни, както тогава. На върха на света, който се разкрива пред нас като новосъздаваща се вселена, споделяйки малките си тайни, предлагащ своите чудеса.

Уиски. And keep them coming.

Всяка година абитуриентите са най-хулените и плюти от обществото. Защото пресата, в ролята си на такава, цапа с мастилото си красотата на тези няколко бални седмици. Търси най-грозното, показва само най-извратеното, а това не е рядкост, защото сме хора, объркваме се понякога. Но ако млади не допуснем грешките си, няма кога да се научим. Защо, обаче, никой не написа колко бяха красиви, колко бяха щастливи? Нека аз ви кажа – бяха мечтателни. Защо изобщо се позволява на журналисти, които пишат София с ‚а‘ и България с малка буква, да слагат етикети?

Сами сме си го направили да е такова, каквото твърдим, че не ни харесва. Няма какво да се засягаме, когато чуждата преса ни го навре в лицето. Няма какво да се захващаме да изписваме колко са прави в Македония и Сърбия, че това българското на нищо не прилича, при положение, че сами сме си наложили тенденцията и бала ‚по учебник‘. Това по никакъв начин няма и не трябва да попречи на нито един абитуриент да блести толкова силно, колкото аз, всички с мен и преди мен, блестяхме миналата година и годините преди това. Защото това е нощта на живота ни и се случва веднъж.

Колкото и да съм благодарна за бала на моята принцеса, моят ми липсва. Бяхме най-красивите и най-щастливите. Снощи само се убедих, колко много реално ми липсва тази една вечер, когато ни боготворяха, когато знаех, че ще съм вечно млада и като цяло, времето беше спряло, за да ни изчака да го изживеем. Година по-късно, все още изживявам своя бал, щастлива, че отидох. Все още си спомням с умиление натрошените стъкла и набитите стъпала. А снимките разтуптяват сърцето ми при всеки техен преглед.

Споменът за онази вечер в окото на бурята, преди година и три дена, ще гори толкова ярко, колкото и ние тогава. А най-хубавото е, че не изгоряхме за една нощ, пламъкът е жив. Догодина ще броя до 12 за трети път, защото мога и имам рокля, която ме моли пак да я облека. То е по-силно, защото е невероятно. И всеки, преживял го, ще се съгласи с мен.

Мартини. And keep them coming.