Отсъствие на светлина

shimlight

Взирам се мълчаливо в нощта, стегнала прегръдката си около града, през затъмненото стъкло на задната седалка на таксито. Вяло регистрирам докосването на човека до мен. Разменя си тривиални реплики с шофьора. Осъзнавам прокрадването на тревожни нотки в тона на партньора ми, провокирани от разсеяното ми участие в разговора.

Леденостуден е. Неуспешно опитва да прикрие, че все още е разтърсен. Усещам трептенето на пръстите му върху своите. Гласът му е несигурен, но той продължава да търси спасение в прозаичния разговор с водача ни.

А аз наблюдавам нощта. Този безконечен беззвезден мрак, толкова красив и примамлив. Предлага покоя, типичен за тъмните дълбини на ледените океани. Просто трябва да спрем, да отворим вратата на душната кола и да му се предадем. Но не смеем.

Страхът бавно започва да свлича наметалото си от скованите ни рамена, докато колата фучи през пустите улици. Тази нощ множеството на космополитния град беше избрало да сведе глава и да освободи бетона и стоманата от присъствието си. Нито една улична лампа не опитва да разпръсне мрака. Тук-там се мержелеят самотни светлинки зад здраво залостени прозорци. Единствено нашата малка жълта таксиметрова кола лети по празните улици и продира тъмнината с ярките си фарове. Чернилката се разцепва пред напора на таксито, чувам стенанието и негодуванието, когато се врязваме в целостта й.

Този всепоглъщащ тих мрак ни притиска. Иска да ни спипа, да ни подчини. А ние искахме да му се отдадем, безрезервно. Но се изплашихме. Побегнахме като диви коне, сръгани от шпорите на ужаса. Шофьорът не подозира нищо. Чувства го като гъделичкане в основата на врата си, подобно на милионите сврени по домовете си души на града, които несъзнателно се побояха от тази нощ. Някои, подобно на таксиджията, нямат избор. Тези клетници боязливо вършат задълженията си, фрустрирани от неоснователните притеснения и тревоги, с които ги изпълва тъмнината. Но те не знаят какво ги кара да се задъхват под напора на животинските си инстинкти, за да са способни да продължат; какво кара кожата им да настръхва, а крайниците – да изтръпват болезнено.

Ние знаем. Затова сега бягаме. Ръцете ни розовеят от набързо отмитата кръв. Трябваше взаимно да изрежем белезите си. Изгубих запалката му, след като обгорих неговата рана. Падна между решетките на пода. Издрънча оглушително няколко етажа по-надолу по шахтата. Сигурно така разбраха, че вече не сме в залата, където вършеха светотатствените си ритуали, пренаситени с аромати, кръв и кости. С плачещи и врещящи деца, и дори такива, които тънеха в необяснимо спокойствие. Погнаха ни с дяволско настървение и плам. Ще са по петите ни цял живот. Страх ме е, че когато раните заздравеят, знакът отново ще е там. Този отвратителен знак на онова лъжливо божество, с черна като беззвездната нощ душа.

Бяхме запленени, авантюристични млади създания от звезден прах. Сега съжаляваме за всяко наше решение, за всяка крачка напред в тъмнината. Като в история, родена от безпощадното въображение на Лъвкрафт, любопитството ни сграбчи за червата и ни запрати отвъд зъберите на познанието в дълбините на ужаса. И нашето падане никога няма да завърши. Няма я надеждата за блаженото размазване в дъното на бездната, където разбитите ни тела ще намерят покой. Защото знаем какво ще се случи, когато се предадем на смъртта. Смъртта е мрак, а той го владее. Отсъствие на светлина изтъкава пипалата му, които ще протегне през материалното към нас, когато се отърсим от оковите на живота.

И тогава най-после ще му принадлежим. На този идол на страха, ще се потопим в прегръдките му, ще потънем в ужаса. Ще се присъединим към лудостта, от която толкова се боим. И ние ще сме безумци, съдиращи кожите от своите тела и тези на събратята си. Ще се смеем истерично, когато се спуска воалът на нощта, и ще разкъсваме с френетична настървеност материята на разума. Ще ликуваме и ще крадем живот, ще тровим невинните и невежите със знанието, с тайните му.

– Приятели, само не ми казахте накъде отиваме.

Шофьорът ме изкарва от унеса и откъсвам очи от всевластния мрак навън. Поглеждам партньора си, и той като мен – блед като смъртник. Изпръхналите му напукани устни потрепват, но той знае това, което и аз. Няма къде да отидем. Отвръщам с грапав, лишен от човешки нотки глас.

– Засега просто далеч от града.

Избягахме. Но спасихме единствено органичните си обвивки.

Advertisements

Твоите мисли

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: